Sorry Angel

Развиващ се през 1993 г. между Париж и Рен (Оноре е от столицата на Бретан), филмът има общи черти със 120 удара в минута на Робин Кампило – дори има препратка към заседание на Act Up.

Двамата мъже, които са в сърцето на разказа, са двата полюса на повърхността. Жак е 35-годишен писател, който има СПИН и живее в Париж с близък приятел и съсед Матйо. Артър, пълен с желание зкато енергично кученце, 22-годишен студент от Рен, изследва своята сексуалност, както с приятелката си Надин, така и с поредица от партньори, които открива на местата за гей-свалки. Те се срещат, когато Жак се появява в Рен, за да проконтролира производството на нова пиеса. За да се успокои, той отива в местното кино, за да гледа пианото на Джейн Кампион и забелязва Артър, който нетърпеливо привлича вниманието му. Уговорката да се срещнат по-късно е начало на връзката, която се разгръща стъпка по стъпка, когато всеки узнава за слабите страни на другия – по-възрастният мъж, поласкан от вниманието на по-младия, преди и двамата да стигнат до разбирането, че това ще бъде кратък момент и за двама им. В крайна сметка Артър отива да посети Жак в Париж, където той споделя грижата за 12-годишния си син Лулу с майка му. Младият човек разбира сериозността на болестта на писателя и физическите му ограничения, както и неговия по-широк свят. Пропастта между двата им живота – едният в самото начало на пътуването си, докато другия се подготвя за края – става очевидна.

Оноре свързва всички нишки със значителна гъвкавост и уважавана липса на клише или сантименталност, използвайки камера, която е чиста и подредена. Въпреки сериозността на изследваните емоции и ситуации, има лекота на докосването, която го предпазва от прекалено много разсъдливост. Сцените на любовта са реалистично изобразени, без да са графични.

За Оноре, филмът отбелязва зрял момент в кариерата му, където много от темите и тревогите на предишната му работа кристализират и се сливат в опияняващ микс.