Fathers

Бащи на Палатпол Мингпорнпичит е нежна драма от натоварени с емоции въпроси, на пръв поглед зададени под схващането, че най-добрият начин да прокараш аргумента си е да го изкажеш с привличаща яснота и топлина.

Това е произведение, което е директно – в ущърб на изкуството, бих казал, макар и спорно за заслугите му като отговор на националната дискусия в Тайланд – то от друга страна не е особено тежко: представя просто, сладко изображение на еднополовата моногамия и родителството, което противодейства на истеричното противопоставяне с приятна мъжественост.

Почти всяка идея и чувство, изразено в Бащи, седи спокойно на повърхността и това е както негова основна слабост, така и част от неговата гледна точка. Въпреки че Тайланд остава нация, в която еднополовите двойки все още се борят за законни права (включително правото да сключат брак), първоначалното ни впечатление е, че двамата герои живеят в състояние на домашно блаженство и без усилия с осиновения си син.

Въпреки че крайното заключение за филма по неговия централен дебат е предвидимо от самото начало (това че еднополовото родителство е напълно нормално), моралните конфликти на героите се чувстват истински все пак. Докато прекалено много социално натоварени филми отразяват гледните точки на несъгласните като идеологически пречки, които филмът церемониално да събори, Бащи искрено признава заблудените, но не изцяло егоистични притеснения от страна на казващите „не“ и предполага явна несигурност от страна на бащите за това, какво е подходящо за тяхното дете.

Като се има предвид това, предоставянето на тази разнообразна гама от гледни точки не може да избяга от призрачното чувство на дидактизъм, като спорадичните пристъпи на коварни настроения не допринасят много, в полза на „кино съобщението“.  (sofiaguy)