En Route

В началото е тъмнина. И запалка движеща се в тъмнината. Палатка, един човек, двама души и един трети може би. Позиционирането на началото – тъмнина, ограничена светлина, възприятие движещо се насам-натам. От тук започва една история или така трябва да приемем. Трима правят семейство: майка, баща, дъщеря. Но както скоро научаваме, нещо не наред.

А четирима не правят семейство. Марко, четвъртият човек, е неизвестното в това уравнение. Неизвестно, което, още от началото със странното си появяване, нарушава, изкривява, разрушава това уравнение. Виждаме го, когато го виждаме за първи път, край колата, върви, оглежда се безцелно, така изглежда. Може би крадец.

Бени, Сандра, Жюл са на къмпинг край морето и докато Бени и Жюл играят във водата, Марко – когото тримата от палатката все още не са виждали; но ние сме го видели – отново се появява, агресор, приятел, неопределим, невероятен, опитващ се да се впише. Намеренията, по някакъв начин, са това, за което “На път” е. Или по-скоро: Незнанието за намеренията. Нещата, които се случват, просто се случват.

Камерата наблюдава, но филмът упорито се въздържа да обясни. Има невероятна обективност в неподвижния поглед на камерата, обективност, която много скоро се превръща в заслепяваща мистериозност. Виждаме, но не разбираме. Това, което преживяваме, е ужасът да не знаем Кой е Марко? Как можем да го разберем?