Blue Velvet

Не какво да е, а первезията е двигател и механизъм на суперпсихарския филм „Синьо кадифе“ (1986), един от най-въздействащите с марка „Дейвид Линч“. При това е направен 3 години преди „Диво сърце“. Не е чудно, имайки предвид централното място на секса и в емблематичния „Туин Пийкс“, пък и във всички останали кинотворби на линчуващия зрителската психика Линч. Странният култов режисьор и в „Синьо кадифе“ прави познатия си страхотен микс между криминално, сексуално и психологическо. За да поднесе чашата на отровния си коктейл до устните на Изабела Роселини и Денис Хопър (в главните роли). Впрочем, докато хладнокръвно разклаща чашата с коктейла си, Дейвид Линч не пропуска да процеди и по някой от типичните си сарказми, звучащи като барабанящи пръсти по наелектризирана метална повърхност. Тя – Дороти (Роселини) е едната страна на извратеното. Той – Франк (Хопър) е другата половина на деформацията. Двете заедно се изразяват в страстна, криминална, извратена любов. Но все пак любов… И този филм на гениалния психар твърде много напомня на третата му определено незабравима кинотворба – „Изгубената магистрала“, в която страхотната Патриша Аркет играе две противоположни като характер и външност жени. Въобще зловещата двойнственост, криеща в себе си дяволизъм, е една от любимите теми на Линч. Другото е тънък психологизъм, много съспенс, къде повече, къде малко черен хумор и най-вече – загадка. В този смисъл тайната също е емблема на Линчовите филми. В „Синьо кадифе“ тайната се разплита внимателно и постепенно, кошмарно и нежно, сладострастно и садистично. Уникалното и буквално екранно пътуване на зрителя през вътрешността на едно отрязано ухо, за да изскочи по обратния път (и то направо през ухото на главния герой!) си струва пътешествието и нервите. Защото коктейлите на Линч взимат нещо от зрителската психика, а й дават в замяна друго.